Постинг
20.01.2015 17:21 -
Погледът на Апостола
Погледът на Апостола
Чувал съм фразата „Ако Левски можеше да ни види от гроба, колко ли щеше да е разочарован“. Чувал съм я стотици пъти от хора на всякаква възраст, използвайки я в най-разнородни ситуации. Отначало наистина ме обхвана печал, чувайки тези думи толкова често – наистина, какво ли би си помислил Апостолът ако видеше България сега? Той се бореше за свята, чиста република, нещо далеч от умовете на повечето българи днес.
Дават ли си сметка наистина всички тези българи КОЙ наистина е Левски?
Това е той - епическата му борба с тиранията и пословичната му упоритост и жертвеност в името на делото го превърнаха в герой. Апостолът на свободата – ето това прозвище си заслужи Васил Кунчев. Той не го заслужи само с енигматичността, която несъмнено притежаваше. Не го заслужи само със своята интелигентност, отдаденост, жертвоготовност. Той дори не заслужи името си със своята мъченическа смърт. Не беше само той, тези качества присъстваха и у други български революционери и интелигенти от онова време.
Името му се дължи на друго – той беше Човек. Сред цели орди от овце, и друг добитък – той беше Човек. Той заслужи името си със своята хуманност, разбирателност към народа, с любовта си към него, въпреки всичките му недъзи. Той виждаше в целият народ, без значение българи, турци, гърци или други, свои братя. Той виждаше хора, въпреки, че те бяха добитък. Той виждаше братя, въпреки, че всички те бяха повече негови чеда. Това е Дяконът.
Та какво наистина би си помислил Васил Левски ако можеше да надникне през пръстта и да види цялата лента от епическия филм „България след Левски“?
Знаете ли? Аз мисля, че той нямаше да е разочарован.
Защото филмът, макар и с тъжен край, описва една епическа история. История на изстрадал, глупав, но борбен народ. Той ще започне с провалилото се Старозагорско въстание, обесването на Кольо Ганчев, ще мине през цялата драма на Априлското въстание, през Панагюрище, Перущица, Батак, Брацигово и прочее. Ще види страховитото кърваво писмо на Каблешков и хвърковатата чета на Бенковски. Ще прочете гръмките послания на Ботев, ще чуе изстрелите при Милин Камък. Ще зърне опълченците, хвърляйки камъни и трупове за да спрат дивото настъпление на турския аскер на Сюлейман Паша. Ще види дръзкото анексиране на несправедливо отнетата Източна Румелия, след това ще чуе гръмкият рев „На нож!“ от изморените до смърт български войници при Сливница. Ще види героичната отбрана на Крушевската и Странджанската републики. Ще види площадът на Лозенград, почернял от хилядите хвърлени във въздуха калпаци при посрещането на победоносната българска войска. Ще чуе българските топове в Червена Стена, ревящи смело срещу ужасената Френска войска, ще види гениалния Владимир Вазов и неговите юнаци да се сражават и да отблъскват многократно превъзхождащите ги орди от австралийци, англичани, гърци, сърби и французи. Ще види и множеството английски лордове, покланяйки му се после в Лондон.
И въпреки, че оттук насетне филмът става тъжен и завършва тъжно през 2015-та година, Левски няма да е разочарован. Левски не би останал недоволен от нас - българите, както една добра майка не би била разочарована от провинилото се свое дете. Добрата майка не би започнала да го хока, напротив - вместо това тя би скрила всякакво разочарование дълбоко в себе си, и би насочила усилията си в това да посочи на своето чедо правия път.
Тези, упорито натякващи за потенциалното недоволство на Апостолът от нас, българите, очевидно игнорират неговите крилати думи: „Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“.
Като автор на такова послание последното нещо, което Левски би направил би било да се вторачи в недъзите на българщината и да започне да съди народът си. „Дела трябват, не думи“. И Дяконът всъщност би погледнал точно към хората, готови да обръщат времето, вместо към всички други заблудени овце, от които силните на думи смятат, че той трябва да се срамува. Срамувал ли се е той от народа си, когато е вършил своята революционна дейност или я е вършил именно, защото е знаел, че народът му е заблуден?
Затова вместо да очакваме нашите герои да се срамуват от нас, нека в деня на обесването на Апостолът на свободата си спомним колко безполезна е била тази бесилка, на която той е увиснал и наистина си спомним неговата идея. Въжето не може да задуши идеята му, защото тя няма нужда от въздух – тя има нужда от народен дух. А духът на Левски не е загубен.
Ако Дяконът се надигне от гроба, той ще погледне към тези хора, които няма да кажат „Ако Левски беше жив“. За тях той никога не е умирал.
Чувал съм фразата „Ако Левски можеше да ни види от гроба, колко ли щеше да е разочарован“. Чувал съм я стотици пъти от хора на всякаква възраст, използвайки я в най-разнородни ситуации. Отначало наистина ме обхвана печал, чувайки тези думи толкова често – наистина, какво ли би си помислил Апостолът ако видеше България сега? Той се бореше за свята, чиста република, нещо далеч от умовете на повечето българи днес.
Дават ли си сметка наистина всички тези българи КОЙ наистина е Левски?
Това е той - епическата му борба с тиранията и пословичната му упоритост и жертвеност в името на делото го превърнаха в герой. Апостолът на свободата – ето това прозвище си заслужи Васил Кунчев. Той не го заслужи само с енигматичността, която несъмнено притежаваше. Не го заслужи само със своята интелигентност, отдаденост, жертвоготовност. Той дори не заслужи името си със своята мъченическа смърт. Не беше само той, тези качества присъстваха и у други български революционери и интелигенти от онова време.
Името му се дължи на друго – той беше Човек. Сред цели орди от овце, и друг добитък – той беше Човек. Той заслужи името си със своята хуманност, разбирателност към народа, с любовта си към него, въпреки всичките му недъзи. Той виждаше в целият народ, без значение българи, турци, гърци или други, свои братя. Той виждаше хора, въпреки, че те бяха добитък. Той виждаше братя, въпреки, че всички те бяха повече негови чеда. Това е Дяконът.
Та какво наистина би си помислил Васил Левски ако можеше да надникне през пръстта и да види цялата лента от епическия филм „България след Левски“?
Знаете ли? Аз мисля, че той нямаше да е разочарован.
Защото филмът, макар и с тъжен край, описва една епическа история. История на изстрадал, глупав, но борбен народ. Той ще започне с провалилото се Старозагорско въстание, обесването на Кольо Ганчев, ще мине през цялата драма на Априлското въстание, през Панагюрище, Перущица, Батак, Брацигово и прочее. Ще види страховитото кърваво писмо на Каблешков и хвърковатата чета на Бенковски. Ще прочете гръмките послания на Ботев, ще чуе изстрелите при Милин Камък. Ще зърне опълченците, хвърляйки камъни и трупове за да спрат дивото настъпление на турския аскер на Сюлейман Паша. Ще види дръзкото анексиране на несправедливо отнетата Източна Румелия, след това ще чуе гръмкият рев „На нож!“ от изморените до смърт български войници при Сливница. Ще види героичната отбрана на Крушевската и Странджанската републики. Ще види площадът на Лозенград, почернял от хилядите хвърлени във въздуха калпаци при посрещането на победоносната българска войска. Ще чуе българските топове в Червена Стена, ревящи смело срещу ужасената Френска войска, ще види гениалния Владимир Вазов и неговите юнаци да се сражават и да отблъскват многократно превъзхождащите ги орди от австралийци, англичани, гърци, сърби и французи. Ще види и множеството английски лордове, покланяйки му се после в Лондон.
И въпреки, че оттук насетне филмът става тъжен и завършва тъжно през 2015-та година, Левски няма да е разочарован. Левски не би останал недоволен от нас - българите, както една добра майка не би била разочарована от провинилото се свое дете. Добрата майка не би започнала да го хока, напротив - вместо това тя би скрила всякакво разочарование дълбоко в себе си, и би насочила усилията си в това да посочи на своето чедо правия път.
Тези, упорито натякващи за потенциалното недоволство на Апостолът от нас, българите, очевидно игнорират неговите крилати думи: „Времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“.
Като автор на такова послание последното нещо, което Левски би направил би било да се вторачи в недъзите на българщината и да започне да съди народът си. „Дела трябват, не думи“. И Дяконът всъщност би погледнал точно към хората, готови да обръщат времето, вместо към всички други заблудени овце, от които силните на думи смятат, че той трябва да се срамува. Срамувал ли се е той от народа си, когато е вършил своята революционна дейност или я е вършил именно, защото е знаел, че народът му е заблуден?
Затова вместо да очакваме нашите герои да се срамуват от нас, нека в деня на обесването на Апостолът на свободата си спомним колко безполезна е била тази бесилка, на която той е увиснал и наистина си спомним неговата идея. Въжето не може да задуши идеята му, защото тя няма нужда от въздух – тя има нужда от народен дух. А духът на Левски не е загубен.
Ако Дяконът се надигне от гроба, той ще погледне към тези хора, които няма да кажат „Ако Левски беше жив“. За тях той никога не е умирал.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
